СОХБЕТ……………………..…ВЯРАТА НЕ НАМАЛЯВА И НЕ НАРАСТВА

В книгата “Хадика” пише: “Иман е вяра от сърце  и  потвърждение  с  език  на  знанията,  които  Мухаммед “алейхисселям” е донесъл от Аллаху теаля. Не е необходимо да се проучват и разбират всички тези знания. Иман е потвърждение от сърце на фактите, които са ясно обявени в исляма. Потвърждението с език и правенето на ибадети не е от задължителните условия на вярата. Разкриването с език (т.е. на думи) на вярата в сърцето е нужно за взаимното опознаване на мюсюлманите. Мюсюлманин, който не разкрива това, също се счита за му’мин (вярващ). Делата не са част от вярата. Това са го казали повечето учени, например имам а’зам Eбу Ханифе “рахиме-хуллаху теаля”. Въпреки че имам Али “радияллаху анх” и имам Шафи “рахимехуллаху теаля” са казали, че иманът е вяра от сърце, потвърждение с език и изпълняване на поклонения, те са имали предвид зрелия иман. С единодушие е съобщено, че ако някой каже, че има вяра в сърцето си, той се приема за му’мин. Рукнеддин   Ебу   Бекр   Мухаммед   Кирмани   “рахиме-хуллаху теаля”, в разяснението на “Бухари”, казва: “Ако ибадетите бъдат приети за част от вярата, тогава иманът щеше да расте и намалява. Въпреки това, вярата в сърцето нито нараства, нито намалява. Вяра, която расте и намалява, не се нарича иман, а съмнение.” Имам Мухйиддин Яхия Невеви “рахиме-хуллаху теаля” е казал: “Самият иман се увеличава, когато се проучат в подробности и проумеят нещата, в които трябва да се вярва (знанията за вярата). Вярата на Ебу Бекр Съддък “радияллаху теаля анх” не е еднаква с вярата на някой друг човек.” Тези думи се отнасят до силата и слабостта на вярата, а не до същността ѝ. Болният и здравият човек нямат еднакви сили, но и двамата са човешки същества и по това отношение нямат разлика. Единият не е по-малко или повече човек от другия. Имам а’зам Ебу Ханифе “рахиме-хуллаху теаля” е обяснил благословените айети и хадиси по отношение на нарастването и  намаляването  на вярата по  следния  начин: “Когато сподвижниците “радияллаху теаля анхум еджма’ин” са приели исляма, те са повярвали във всичко като цяло. По-късно са били низпослани още много задължения (фарзове). Те повярвали в тези заповеди една по една; по този начин тяхната вяра се е увеличила постепенно. Това състояние е характерно само за Есхаб-и кирам; за мюсюлманите, които са дошли след тях, това е немислимо.”  Абдулгани  Наблюси  “рахиме-хуллаху  теаля”  обобщава: “Казано най-кратко: Вярата не намалява и не нараства сама по себе си. Нараства или намалява нейната сила или, вследствие на количеството изпълнени ибадети, променя се нейното съвършенство. Ето така са обяснени айетите и хадисите за увеличаването на вярата.” Уахабитите, обвиняват в неверие и ширк онзи, който приема задължителността на ибадетите, но не ги върши поради мързел.