ТЕВЕССУЛ (6)

В книгата си имам Мухаммед Муса разказва една своя случка: „През 637 г. (1239 г.) излязохме от крепостта Садер с група видни хора. Имахме си и водач. След известно време водата ни свърши. Започнахме да търсим вода. През това време аз отидох по нужда. В този момент ужасно ми се доспа и легнах, надявайки се да ме събудят на тръгване.

   Когато се събудих, бях сам сред пустинята. Моите приятели ме бяха забравили. Обхвана ме голям страх. Започнах да вървя наляво и надясно. Не знаех къде се намирам и накъде трябва да вървя. Не се виждаше нищо,освен пясък. След малко се стъмни, а от кервана нямаше и следа. Бях сам в тъмното и още повече се уплаших. Започнах да вървя още по-бързо.

След известно време паднах на земята от жажда и умора. Като че ли чувствах, че е наближила смъртта ми. И когато вече силите ме напускаха, изведнъж се сетих и изстенах: „О, Пратенико на Аллаху теаля ! Помогнете ми! Моля ви да ми помогнете, с позволението на Аллаху теаля .“

   В този момент чух някой да ме вика. И когато се обърнах по посока на гласа, в тъмнината на нощта видях някакъв непознат човек, облечен в бяло и излъчващ светлина наоколо. Приближи се към мен и ме хвана за ръката. В този момент умората и жаждата ми изчезнаха. Бях като новороден. Из- веднъж душата ми се изпълни с топлина към него. Известно време вървях- ме, хванати за ръка. Преживявах един от най-хубавите мигове в живота си. След като прехвърлихме един пясъчен хълм, видях светлината на кервана и чух гласовете на приятелите си. Приближихме се към тях.

   Моето животно, което следваше кервана, движейки се най-отзад, внезапно дойде и застана пред мен. Като го видях пред себе си, нададох радостни викове. Когато извиках, човекът до мен пусна ръката му. След това я хвана отново и ме качи на моето животно. Каза ми: „Ние не отказваме на молещия за помощ.“ и си отиде. Тогава разбрах, че този човек беше Пратеникът на Аллаху теаля (салляллаху алейхи ве селлем). Когато си отиваше, се виждаше как излъчената наоколо светлина се издига нагоре към небесата. И когато изчезна от погледа ми, изведнъж дойдох на себе си. Съжалявах, че не можах да целуна неговите благословени ръце и крака, но вече беше късно.“