УЖАСНИЯТ КРАЙ НА ЗЛОДЕЯ ЕБУ ЛЕХЕБ

   Когато вестта за поражението достигна до Мекка, Ебу Лехеб и другите езичници не повярваха, защото бяха убедени, че ще победят. След завръщането на избягалия от бойното поле Ебу Суфян в Мекка, те веднага го извикаха и Ебу Лехеб го попита: „О, племеннико! Разкажи ни как се случи всичко това?“ Ебу Суфян седна на едно място и започна да разказва: „Мюсюлманите действаха както си искат, а нашите ръце и крака като че ли бяха завързани. Една част от нашите убиха, а друга – плениха. Кълна се, аз не упреквам никого от нашите, защото в този момент ние се срещнахме с хора, облечени в бяло, на сиви коне, които се движеха между небето и земя- та. Никой не можеше да им противостои.“

   Сред слушащите бе и слугата на Аббас – Хазрети Ебу Ра фи, който бе приел исляма още в първите години, но криеше това от езичниците. Чувайки думите на Ебу Суфян, той не можа да се сдържи от радост и възкликна: „Кълна се в Аллаху теаля, това са били меляикетата!“ Това ядоса много Ебу Лехеб, който силно го зашлеви и го повали на земята. Намиращата се там Умму Фадл – жената на Хазрети Аббас – не се стърпя, защото и тя бе приела исляма, взе едно дърво и силно удари Ебу Лехеб по главата с думите: „Няма си никого и затова го смяташ за беззащитен, така ли?“ Разби главата му и той, целият в кръв, унижен и принизен си тръгна оттам. След седем дни Аллаху теаля го беляза с ужасяваща болест. Умря в дома си. Два или три дни синовете му не го погребаха. Трупът му се вмириса. Всички бягаха от тялото на Ебу Лехеб като от чума и се отвращаваха от него. Един курайшит каза на синовете на Ебу Лехеб: “Не ви ли е срам? Оставили сте баща ви да се вмирише! Погребете го някъде!” Синовете отговориха: “Страх ни е, че ще се заразим и ние!” Тогава човекът рече: “Вие си вървете, ще дойда да ви помогна.” Тримата занесоха трупа на едно затънтено място и го затрупаха с камъни. Така Ебу Лехеб влезе в тъмния си гроб, от който щеше да отиде в Джехеннема и вечно да остане в пламъците.