ПЪТЯТ НА ВЯРАТА

Хазрети Рабия-и Адвиййе – благословена с дълбока духовна проницателност и безгранична любов към Аллаху теаля – от дълго време носела в сърцето си едно свято желание: да отиде на хадж. Да посети Кяабето в Мекка, да извърши таваф и да прекара дните си в молитва и смирение.

Когато настъпил подходящият момент, тя се присъединила към керван, отправящ се на поклонението хадж. Пътят бил дълъг, преминавал през пустини и безводни простори. След време, насред едно от тези безлюдни пространства, магарето ѝ – нейният единствен товарен помощник – издъхнало.

Спътниците ѝ, забелязвайки трудното ѝ положение, с доброта ѝ предложили помощ:

— Нека прехвърлим твоя багаж върху нашите животни. Ще ти помогнем.

Но хазрети Рабия, с очи изпълнени с увереност и душа, отдадено разчитаща на Аллаху теаля, отвърнала:

— Аз поех на този път, разчитайки изцяло на Аллаху теаля. Вие продължете своя път. Аз ще ви последвам, макар и бавно.

И те потеглили. А тя останала сама в тишината на пустинята.

Хазрети Рабия вдигнала ръце към небето и се помолила:

— Я, Рабби! Ти знаеш и виждаш моето безсилие. Ти Си, Който ме покани в Своя благословен Дом. Ала по средата на пътя изгубих единственото си превозно средство. Останах сама в тази пустиня. Но аз се уповавам само на Теб.

И тогава, по велика Аллахова милост, магарето ѝ оживяло. Съживено по повеля от Аллаху теаля, то се изправило отново на крака. Хазрети Рабия се зарадвала с детска чистота, сърцето ѝ преливало от благодарност.

Тя отново натоварила багажа си и продължила пътя към Мекка – не само с тялото си, но и с дух, укрепнал още повече в любовта и упованието към Аллах.