"ЩЕ СИ ПОМИСЛЯТ, ЧЕ СЪМ УМРЯЛ"

Великият учен Сейид Абдуррахман Ефенди, потомък на Пратеника на Аллах (алейхисселям), тръгнал на път към град Хаккяри с няколко свои спътници. Да присъстваш на неговите събирания било изключително приятно и вдъхновяващо.

По пътя си преминали през района Гюзелсу (в превод от турски – „Хубава вода“), известен още като Хошаб, в област Ван. Когато управителят (беят) на Хошаб научил за пристигането на Сейид Абдуррахман ефенди, направил всичко възможно да го приеме с най-голяма почит. Организирал събрания, на които хората слушали с интерес и се обогатявали духовно.

Когато Сейид Абдуррахман решил да продължи пътя си, поискал разрешение от бея. Тогава управителят, с голямо уважение, го попитал:

– Почтени учителю, ако е писано, накъде ще поемете оттук?

– Насочили сме се към Хаккяри. Целта ни е да останем там и да предадем знанията, с които Аллаху теаля ни е благословил – отвърнал той.

– А ако беят на Хаккяри ви попита за мен, какво ще му кажете?

– Ще кажем, че ни посрещнахте с голяма почит и сърдечност, грижихте се за нас и показахте уважение.

– Ще споменете ли и за здравето ми?

– Разбира се. Ще кажем, че ви видяхме здрав, милостив и състрадателен към народа си.

– Благодаря ви, учителю. Нека Аллах бъде доволен от вас. Но… има нещо, което ме притеснява. Беят на Хаккяри може да не повярва, че съм още жив. Може да си каже: „Ако беят на Хошаб беше жив, нямаше да допусне да си тръгне такъв благословен човек!“ Ще си помисли, че съм починал…

Тези фини и внимателни думи направили дълбоко впечатление на Сейид Абдуррахман ефенди. За да не обиди бея и да отговори на неговото уважение, той взел решение да остане в Хошаб. До края на живота си служил на хората там, обучил много праведници и оставил трайна следа.