АНГЛИЙСКИЯТ ТЕРОР В ИНДИЯ

Френската писателка Марсел Перно, която през 1925 година посещава Индия, в публикуваната си книга пише следното: „Мизерията в Калкута – най-големия град на Индия – е ужасяваща; в колиби хора и животни са смесени заедно, децата плачат, болните стенат. До тях лежат като мъртви хора, изнемощели от пиене на спирт и пушене на хашиш. Когато човек наблюдава тези гладни, мизерни, слаби и изтощени тела, неизбежно се пита: каква работа могат да вършат тези хора? Нуждата, страданието, заразните болести, алкохолът и хашишът изтощават и унищожават тази слаба и безпомощна маса от население. В никоя друга част на света безразличието към човешкия живот не е било толкова безсрамно, както тук. Някой работник ще умре – какво от това? Утре веднага ще го замени друг. Единственото, което интересува англичаните тук, е да увеличават производството и да печелят повече пари...“

Бившият държавен секретар на САЩ Уилямс Дженингс Брайън, в края на своята книга „Британско управление в Индия“, пише: „Англичаните, които твърдят, че носят благоденствие и щастие на индийското население, са изпратили милиони индийци в гроба. Тези хора, които навсякъде разправят, че основали съдилища и полицейски сили, са ограбили Индия до мозъка на костите ѝ чрез официален грабеж. Съвестта на този народ, който се представя за християнски, не иска да чуе стенанията за помощ на мюсюлманите в Индия, които пъшкат под веригите на робството...“

Мистър Ходбърк Кеомтън, в своята книга „Животът на индиеца“, казва: „Англичаните потискат индиеца, а той – дори всичко да му бъде отнето, дори да умре – продължава да работи и да им служи...“

През 1834 година английските индустриалци започват да използват индийски работници вместо африкански роби. Хиляди мюсюлмани от Индия били прехвърлени в колониите на Великобритания в Южна Африка. Работниците, наричани „кули“, били подложени на условия по-лоши от робство. Според тези условия, кулите не могат да напускат работата си, нито да се оженят в рамките на 5 години.